Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (1)

Първа глава

Джейк Кантрел забави скоростта на пикапа, когато наближи езерото откъм ханчето „Боулдърс“, спря и се загледа през стъклото.

Водата на езерото — застинала и спокойна, блестеше като сребро в късната следобедна светлина на този хладен априлски ден. Той вдигна очи към навъсеното небе, изглеждащо бледо и застинало като водата. В пълен контраст бяха издигащите се хълмове около езерото — тъмнозелени от избуялата сочна растителност.

Джейк си помисли отново колко красива е гледката от това място — прекрасен пейзаж от вода и небе. Видяното събуди у него възхищение и му напомни му за друго място, само че не си спомняше точно кое… място, където никога не бе стъпвал, дали бе в Англия, Франция, Италия или може би в Африка, но най-вероятно си го бе представял във въображението си. Някъде, където би желал да отиде някой ден. Ако би имал възможността. Винаги бе желал да пътува, мечтал бе да посети екзотични страни, но през двайсет и осемте си години живот бе ходил само няколко пъти до Ню Йорк и два пъти до Атланта, където сега живееше сестра му Пати.

Засенчвайки очи с ръка, Джейк още веднъж плъзна поглед към ширналото се пространство земя, вода и небе и кимна на себе си. Колко невероятна бе светлината в този ден — сякаш бе попаднал в друг свят.

Светлината винаги го очароваше — както естествената, така и изкуствената. С изкуствената работеше всеки ден, а естествената често се стараеше да улови и изобрази върху платното, когато му останеше време да вземе четката и да рисува. Обичаше да рисува винаги когато му се отдаде възможност, макар и да не бе много добър художник. Но това занимание го изпълваше с чувство на удовлетворение, както и създаването на специални светлинни ефекти. Сега се бе хванал да направи осветлението на една къща — нелека работа, която подлагаше на изпитание таланта и въображението му и стимулираше творческите му способности. Той обичаше предизвикателствата.

Колата зад Джек бибипна и изплувайки от мислите си, той натисна с ботуш педала на газта и продължи напред. Насочи се по шосе 45 на север, което щеше да го отведе до път 341 и по него щеше да стигне до Кент. Докато караше, продължаваше да мисли колко необикновено ясно е този ден, с отразената светлина, която му се стори още по-ярка, докато караше на север.

Напоследък бе стигнал до извода, че прозрачната ведра светлина е свойствена за тази част на щата, която някои наричаха северозападна планинска, а други Личфийлд Хилс. Бе красиво и завладяващо, а необикновеното светлото небе, което бе като свръхестествено, го изпълваше с благоговение.

Тази област бе относително нова за него, макар да бе роден и израсъл в Хартфорд и целия си живот да бе прекарал в Кънектикът. Последните четири и половина години прекара в Ню Милфорд и почти никога не бе излизал извън границите на града. Така бе допреди година, след като се раздели с жена си Ейми.

Продължи да живее сам в Ню Милфорд в гарсониера на Банк стрийт, близо цяла година. Тъкмо по това време започна да излиза с колата извън града, като всеки път се отдалечаваше все повече, търсейки ново място, където да се засели в нещо по-добро от гарсониерата — апартамент или, за предпочитане, малка къща.

Преди три месеца край път 341, близо до Кент, откри малка къща, покрита със застъпващи се дъски. Нужни му бяха няколко седмици, за да я почисти, боядиса и да я направи относително обитаема. После обиколи местните магазини, както и разпродажбите, търсейки мебели втора употреба. Изненада се от нещата, които успя да намери, а също и от цените, защото му се сториха разумни. За кратко време успя да направи малката къщичка да изглежда като нова и удобна. Последните му придобивки бяха съвсем ново легло, хубав килим и телевизор, всичките купени от големите магазини в Данбъри. Преди три седмици най-после се нанесе и оттогава се чувстваше като крал в своя замък.

Джейк продължи да кара, като не мислеше за почти нищо особено, освен за това да се прибере вкъщи. Вкъщи. Изведнъж се размисли върху думата.

— Вкъщи — изрече силно на глас. Да, прибира се вкъщи. В своята къща. Изпита наслада от мисълта и това му хареса. Вкъщи. Вкъщи. Вкъщи. Изведнъж думата придоби особено значение за него. Означаваше много.

Хрумна му, че нито веднъж през деветте години брак с Ейми не бе наричал различните апартаменти „дом“. Обикновено казваше „да се върнем в ранчото“, „в гнезденцето“, или нещо подобно.

Сега си даде сметка, че до ден-днешен за него думата „дом“ означаваше къщата в Хартфорд, където родителите му Джон и Ани Кантрел го бяха отгледали, а от няколко години и двамата вече не бяха между живите.

Но малката къщичка край път 341, с дъсчена ограда и спретната градинка, за него представляваше наистина дом, беше рай, място, където намираше спасение. Наоколо имаше ниви, а сред една от тях — хамбар, който той превърна в работилница и ателие. Засега го бе взел под наем, но той толкова му харесваше, че се бе замислил сериозно да го купи. Ако, разбира се, успее да вземе заем от банката в Ню Милфорд. Ако собственикът се съгласи да го продаде. В момента Джейк не бе сигурен в нито една от тези възможности. Само се надяваше.

Освен че беше прилична по размери, къщата бе достатъчно близо до Нортвил, където от няколко седмици Джейк работеше като електротехник. Желаеше напълно да се оттегли от Ню Милфорд, защото Ейми все още живееше и работеше там. Не че между двамата съществуваше някаква вражда, напротив — останаха си добри приятели.

По време на раздялата се държаха доста мило един към друг, макар че в началото тя не даваше съгласието си. Най-накрая бе приела. Какво друго й оставаше? От дълго време той се бе отдръпнал от нея емоционално и физически, дори докато живееха заедно в един и същи апартамент в Ню Милфорд. Денят, в който той най-накрая събра багажа си и за последен път й изясни намеренията си, тя извика:

— Добре, Джейк, съгласна съм да се разделим. Но нека си останем приятели, моля те!

Душата му отдавна не беше в тази къща и в момента, готов да я напусне завинаги, той охотно се съгласи. Нали нямаше да навреди никому? Освен това, ако до известна степен предразположи Ейми, толкова по-добре. Бе съгласен на всичко, само и само да се измъкне от нея мирно и без нови скандали.

Джейк се замисли за Ейми. В много отношения той я съжаляваше. Тя не беше лоша по душа. Само че беше скучна, без въображение и имаше лошия навик да разваля удоволствието на човек. С течение на годините му натежа като воденичен камък на шията, с който сякаш го дърпаше към дъното и го докара дотам, че той изпадна в състояние на депресия.

За себе си знаеше, че е находчив, изобретателен и умен. Такъв си беше още от дете. Освен това и в професията си беше добър. Предишният му шеф от „Болтън Електрик“ непрекъснато му повтаряше, че е гениален, що се отнася до осветлението и специалните ефекти. Тъкмо поради това умение, упорития труд и таланта си той успя да постигне нещо в живота. Искаше му се да се издигне още повече, но жена му го задържаше на едно място.

Ейми винаги се страхуваше, че нещата ще се объркат, ако направят нещо, което е извън обичайното, или ако той постигне нещо повече за себе си, та дори и за двамата, за съвместния им живот. Две години по-рано, когато напусна „Болтън Електрик“ и започна самостоятелен бизнес, тя изрази несъгласието си.

— Няма да успееш, ще пропаднеш. И после къде отиваме? Откъде знаеш как се сключват договори? — тя припяваше нервно, със свити и здраво стиснати устни. След като той не й отговори, тя добави: — Ти си добър електротехник, Джейк, но бизнесът не ти се удава.

Забележката й го разгневи. С вперени в нея очи той й отвърна троснато:

— Ти откъде знаеш в какво съм добър? От години не се интересуваш от самия мен или от това какво правя.

Тя го зяпна, явно стресната от думите му, но той казваше истината. Сега, докато си спомняше този епизод, му се стори, че Ейми загуби интерес към него още през втората година от брака им.

Джейк въздъхна леко и за кой ли път се замисли как стана така, че нещата тръгнаха на зле. Двамата бяха израсли заедно в Хартфорд, бяха изживели първата си любов един към друг и се бяха оженили веднага щом завършиха училище. В онези дни бъдещето, пълно с обещания, блестеше пред него.

Имаше мечти и бе изпълнен с амбиция. За съжаление Ейми не притежаваше нито едно от двете. С течение на годините той осъзна, че тя не само упорито се съпротивлява срещу промените, а и се страхува от тях.

Каквито и планове Джейк да имаше за просперитет, тя винаги го обливаше с леден душ. След пет години брак той започна да усеща, че се дави в тази нейна студена вода.

Бъдещето с Ейми започна да му изглежда толкова мрачно, тъй лишено от надежда за щастие, че най-накрая той започна да се оттегля от нея.

Заета с работа, следвайки обичайния си установен ред, тя така и не забеляза кога той се отдръпна от нея и физически, и душевно.

Неминуемо той започна да има връзки с други жени и откри, че дори не се чувства виновен. Тогава си даде сметка, че между тях всичко е свършено. Поначало Джейк не беше промискуитетен и всъщност изневярата му подсказа, че отношенията им с Ейми са напълно съсипани и нямаше какво да спасяват. Поне той.

Със своите апатия и боязън, при липсата на вяра в него и в способностите му, Ейми разруши брака им. Освен това му отне и надеждата.

Всеки има нужда от надежда… всеки трябва да има мечти. Какво, за Бога, има човек, ако не мечти? А Ейми потъпка неговите.

Все пак той не я обвиняваше, по-скоро я съжаляваше, вероятно защото я познаваше от дълго време, почти цял живот. От друга страна съзнаваше, че всъщност тя не е имала намерение да го засегне.

Ейми даваше толкова малко от себе си, а това означаваше, че просто няма какво да даде. Тя не успяваше да вземе нищо от живота.

Със светла кожа и красива руса коса, Ейми все още беше хубава, но не правеше нищо, за да се освежи. Затова в крайна сметка изглеждаше посърнала и повехнала.

Тя никога няма да се омъжи, изведнъж му хрумна на Джейк и той изпъшка вътрешно. Ще продължи да й изплаща издръжка… вероятно докато умре. Или пък докато той се споминеше. По дяволите, не го е грижа! Беше твърдо убеден, че винаги ще печели пари.

Джейк намали скоростта, когато приближи до бялата си дървена къщичка, влезе в двора и спря пред гаража. Заобиколи и влезе през кухнята.

„Дом“, помисли си и огледа кухнята. Усмихна се. Беше у дома си. Беше свободен. Имаше си свой бизнес и той вървеше добре. Бъдещето отново бе светло. Все пак мечтите му не бяха умрели. Никой не можеше да му ги отнеме. На душата му бе ведро. Сега вече живееше в хармония със света. По свой собствен начин се отнасяше спокойно и към Ейми. В края на краищата щяха да се разведат и тогава наистина всеки щеше да поеме по своя път.

Ако има късмет, някой ден ще срещне друга жена и ще се влюби в нея. Ще се ожени отново. Надяваше се да си родят дете. Или, може би, няколко. Съпруга, дом, семейство и собствен бизнес. Това бяха нещата, които желаеше. Прости, основни неща. В тях нямаше нищо сложно. И все пак Ейми направи така, че да му изглеждат непостижими, защото тя не ги желаеше. Не искаше и да имат дете. Дори от това също се страхуваше.

— А ако на бебето му има нещо? — попита го паникьосана тя веднъж, след като той й каза, че иска да имат дете. — Ако се роди с някакъв дефект? Какво ще правим, Джейк? Не искам да гледам недъгаво дете.

Той я изгледа, напълно шокиран, намръщи се и не можа да разбере как тя успя да изрече такива неща. В този момент усети как вътрешно го обзема гняв, който не го напусна много дълго време.

Само преди година той установи, че докато бяха женени, Ейми му беше провалила живота чрез измама. Според него това бе престъпление. Но все пак той й бе разрешил да го направи, нали? Превръщаш се в жертва, ако позволиш това да стане, беше казала веднъж майка му. Беше решил да не го забравя.

Той се опита да помогне на Ейми да се промени, но тя явно не проумяваше какви са намеренията му.

Внезапно Джейк отхвърли мисълта за Ейми. Отвори вратата на хладилника, извади една бира, облегна се на мивката и отпи с удоволствие от студената течност — бирата винаги му се струваше по-вкусна, когато я пиеше от бутилката.

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Джейк, ти ли си?

Той леко се стегна, щом чу гласа.

— Да. Как си, Саманта?

— Добре, Джейк, благодаря. Не си забравил за срещата довечера, нали?

— Не съм, но малко ще закъснея. Току-що се прибирам от работа. Скоро тръгвам.

— Не бързай чак толкова. Днес и аз ще позакъснея. Ще се видим в театъра.

— Добре — погледна часовника в кухнята. Показваше точно пет и половина. — След час?

— Става.

— До скоро — каза Джейк и затвори. Довърши бирата и влезе в спалнята. След като изу ботушите и събу джинсите си, той свали дебелия си пуловер, бельото и влезе в банята да си вземе душ.

Пет минути по-късно облече хавлиения си халат и влезе в малката всекидневна.

Застана пред компактдиск плейъра и обходи дисковете, подредени върху полицата до него. Бе наследил любовта си към класическата музика и операта от майка си. Тя имаше прекрасен глас и го бе запознала с оперите на Верди и Пучини, а също с произведенията на Моцарт, Рахманинов, Чайковски, както и на други големи композитори. Джейк винаги съжаляваше, че майка му не бе успяла да получи подходящо музикално образование, тъй като според него гласът й бе достоен да звучи в операта „Метрополитън“ в Ню Йорк.

Механично се пресегна за едно от любимите си неща — „Тоска“ на Пучини, но след като се загледа известно време в диска с Мария Калас, го върна на мястото му и извади друг — избрани арии от Пучини и Верди в изпълнение на Кири Те Канава. Тя бе любимата му оперна певица. Усили тона, върна се в банята и остави вратите отворени, за да чува музиката.

Като се взря в огледалото на банята, Джейк прокара ръка по брадата си. Да, определено имаше нужда да се обръсне. Насапуниса се и плъзна самобръсначката по кожата си, после изплакна лицето си механично, среса влажната си черна коса, върна се в спалнята и през цялото време слушаше изпълнението на Те Канава, която пееше арии от „Дон Карлос“, „Трубадур“ и „Травиата“ на Верди.

Докато се обличаше в чисти сини джинси, риза на бели и сини карета и тъмносиньо спортно яке, в стаята още звучеше Верди.

Арията, която Джейк обичаше най-много, бе „Молитвата“ на Тоска. Издири я на компактдиска и седна. Не искаше да закъснява за срещата със Саманта Матюс, но желаеше да чуе и любимата си ария от „Тоска“.

Гласът на Те Канава мощно изпълни стаята и Джейк сякаш потъна в прекрасната музика, която винаги го трогваше с красотата и тъгата си.

Те Канава — Тоска пееше за мъката, за скръбта си, за нещастието си. Джейк наведе глава назад, върху облегалката на стола, затвори очи и се отдаде на музиката.

Неочаквано сълзи бликнаха от очите му. Изпита копнеж за нещо… макар и да не бе съвсем сигурен точно за какво. Тогава разбра… искаше да бъде способен да чувства отново. Знам, че има още много, помисли си. Животът би трябвало да ми предложи нещо повече.

Младият мъж се отдаде напълно на музиката, отпусна тялото си и остана съвсем неподвижен дори и след като арията свърши. Докато лицето му с остри черти бе отпуснато, не изглеждаше толкова напрегнато.

След малко Джейк се размърда и изключи компактдиска. След пет минути трябваше да бъде в Кент, а пътят щеше да му отнеме повече време.

Излезе откъм кухнята и изтича към пикапа си.

По пътя към Кент си мислеше за предстоящата среща със Саманта Матюс. Беше се запознал с нея преди няколко седмици, докато работеше по осветлението в голяма къща близо до Вашингтон. Тя живееше в града — беше дизайнерка и произвеждаше необикновени ръчно изработени материи, които собственикът на къщата — негов настоящ клиент, използваше за украса на дома си.

Един ден, когато и двамата със Саманта бяха там, се заприказваха над чаша кафе. Тя прояви интерес да чуе повече за специалните светлинни ефекти, които той създаваше в къщата и около нея.

Няколко дни по-късно му телефонира с предложение. Покани го да работи заедно с нея на сцената на непрофесионална група артисти, с които се запознала в Кент.

Той се съгласи да отиде в театъра. Срещата бе предвидена тъкмо за тази вечер. Нямаше представа какво да очаква и не бе сигурен дали ще бъде първото му и последно отиване.

Макар и да не бе го споделил със Саманта, той бе много възбуден, че ще работи в театър дори и с аматьорска група. Би било чудесно предизвикателство, даващо му възможността да научи повече.

Докато шофираше към Кент, мислите на Джейк Кантрел се въртяха около техническите подробности по осветлението. Той нямаше никаква представа, че животът му ще се промени, и то толкова дълбоко, че никога вече няма да е същият.

По-късно, когато мислите му го връщаха към тази вечер, той си припомняше тогава колко обикновено му изглеждаше всичко. Задаваше си въпроса защо не бе усетил, че щеше да се случи нещо значително, как не бе осъзнал, че това бе пътуването на живота му.