Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (39)

Тридесет и осма глава

Режещата студенина в сините очи на майка й я прободе като с нож.

Постоя нерешително на прага, съвсем омаломощена и разтреперана.

Родителите й бяха седнали на дивана. И двамата изглеждаха като изсечени от гранит. Нито един от тях не проговори.

— Някъде отзад в антрето Джейн нервно се разхождаше.

Кристина не можеше да помръдне и сантиметър. Стоеше вкаменена, като родителите си.

Най-накрая събра сили и изрече:

— Здравейте, мамо, татко… Каква изненада…

— Очевидно — отряза Одра с леден тон.

Кристина преглътна. Винсънт седеше и гледаше втренчено в една точка.

Внезапно Одра скочи и започна бързо да крачи из стаята. Като спираше за кратко пред всяка картина на Кристина, тя прочиташе заглавието с рязък и хладен тон:

— „Брястове през зимата“. „Небето над Гънърсайд“. „Холи Бек“. „Делфиниумите на Едит“. А през отворената врата на спалнята ти виждам „Лилия в Хедли“. Каза ми, че си продала тези картини. Излъгала си ме, Кристина. Защо? От какво живееш? Как си плащаш сметките? Има нещо, което не е наред. Незабавно искам да ми обясниш какво става! Веднага, чуваш ли!

Кристина тръгна напред, отрезвена от гневните думи на майка си, като знаеше, че трябва да свърши с това веднъж завинаги.

Спря до Одра и пое дълбоко дъх.

— Мамо, искам да ти кажа нещо, което отдавна трябваше да споделя с теб… — Погледна майка си — колкото крехка, толкова непоколебима, и се спря. Не можа да продължи. Нервите й не издържаха.

Ясносините очи на Одра я пронизваха.

— Чакам, Кристина.

Много бързо Кристина изрече:

— Отказах се от рисуването. Ставам модна дизайнерка. Реших, че не мога да бъда художничка. Разбираш ли, искам да печеля пари. Дрехите, които правя, са прекрасни, наистина са прекрасни. Знам, че ще ти харесат…

— Отказала си се от изкуството си, за да станеш шивачка!? — зяпна я и се облещи срещу нея Одра. Цветът изчезна от лицето й. — Отказала си се от изкуството си!? — повтори невярващо. — Изоставила си големия си талант да създаваш красота, за да… станеш търговка? Не мога да повярвам! Съвсем не мога!

Одра поклати глава с намерението сякаш да отхвърли тази мисъл.

— След всичко, което извърших за теб! — извика ненадейно. — След всичко, което направих, за да ти дам това изкуство! О, боже, само като си помисля за годините, през които се трепах, години на жертви, спестявания и лишения, само и само да ти предоставя тази възможност! Като си помисля за всичко, което ти дадох от себе си, докато не ми остана нищо за даване! Винаги теб съм слагала на първо място, преди баща ти, пренебрегвах го непростимо…

Одра не можа да продължи и рязко се завъртя към мъжа си. Лицето й изразяваше безкрайна болка, а очите й, потъмнели от обида, се изпълниха със сълзи.

— О, Винсънт… — Без да вижда, тя протегна ръка към него.

За част от секундата той се намери до нея. Притисна я към себе си и с едната си ръка я потупа по рамото. Погледна надолу към нея, въздъхна леко и вдигна глава. Погледна дъщеря си в очите. Взираше се в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

Кристина примигна под твърдия студен поглед и устните й се разтрепериха.

Винсънт я гледаше с нескрито презрение, а очите му бяха стоманено зелени и непреклонни.

— Ти току-що разби сърцето на майка си — изрече с разтреперан глас.

Без да каже нищо повече, той обърна гръб на дъщеря си и изведе Одра от стаята.

Кристина се загледа безмълвно след родителите си. След миг се втурна и ги настигна в антрето.

— Татко, почакай… — извика и го хвана за ръкава.

Той се отърси от ръката й с рязко движение и я изгледа през рамо.

— Не ме наричай татко. За една вечер ми беше достатъчно. Никога не съм мислил, че ще дойде ден, когато ще засегнеш майка си толкова дълбоко.

При думите му Кристина се дръпна и застана като закована на прага. Двамата започнаха да слизат заедно по стълбите.

Зад гърба й Джейн направо се беше снишила.

— Боже, Кристи, беше ужасно. Добре ли си?

Кристина не отговори. Джейн я прегърна през раменете и я дръпна вътре. Затвори външната врата, премина заедно с приятелката си през антрето и всекидневната и я сложи да седне на дивана.

Кристина се разтресе и погледна безпомощно Джейн.

— Трябва да ги настигна — изрече и избухна в ридания.

— Недей, мила — прошепна Джейн успокоително и взе ръката на Кристина. — Не можеш да тръгнеш след тях, няма да постигнеш нищо, поне тази вечер. — Джейн стисна пръстите й и стана. След малко се върна с голяма носна кърпа.

— Хайде, избърши се. Да пийнем по нещо. Мисля, че и на двете ни е нужен по един коняк.

След като изтри очите си и издуха носа си, Кристина пое чашата с коняк и отпи голяма глътка.

— Може би ще е по-добре, ако им позвъня след малко. Сигурно са в студиото на Тео — там могат да отсядат, когато си искат.

— Не, в хотел са — прекъсна я Джейн и направи гримаса. — Боже, каква съм идиотка, как не попитах баща ти в кой хотел…

— О, Джейн… — Кристина се свлече на дивана. — Смятах, че са в къщата на „Честър стрийт“, а сега никога няма да ги намеря.

— Може би ще ти позвънят утре — предположи Джейн и лицето й светна при тази мисъл. — Сигурна съм, че така ще стане.

— Съмнявам се. Мама просто е съсипана, а баща ми е бесен. — Кристина потърка уморените си очи и помоли: — Кажи ми какво стана.

— Пристигнаха около десет и петнайсет. Легнах си рано, но телефонът непрекъснато звънеше. Първо се обади Грегори да ми съобщи, че един от костюмите ми за мама не се връзвал с една възглавница на сцената — такъв глупак! После тя се обади, защото се безпокояла за къдрите. Тъкмо затворих, телефонира Хари Мандървил, за да ни покани на някакъв тъп бал следващия месец. Направо се отчаях и най-накрая откачих слушалката на телефона и си легнах. Следващото, което си спомням, е, че звънецът звънеше с всичка сила. Беше баща ти, звънеше отдолу. Естествено, поканих ги да се качат — какво друго можех да направя? Освен това бях сънена и въобще не се сетих за картините.

— О, Джейн, не те обвинявам в нищо! — възкликна Кристина. — Разбира се, че е трябвало да ги поканиш горе. Казаха ли защо са в Лондон? Те никога не идват просто така.

— На баща ти му хрумнала великата идея да доведе майка ти, за да те видят. Искали да те изненадат, затова не те предупредили, че идват.

— Само ако се бяха обадили… Щяхме да свалим картините и да ги отнесем във „фабриката“, и те никога нямаше да разберат.

— Така си е — съгласи се тъжно Джейн. — Трябва да ти призная, че се чувствам малко гузна. Ако не бях оставила слушалката отворена, щяха да се свържат с мен… Те са се опитвали да позвънят. Тъй като им давало непрекъснато заето, решили направо да дойдат, след като от „Повреди“ им казали, че линията е в изправност. По дяволите! Ако бях говорила с тях, щях да ги уверя, че всичко е наред, щях да им попреча да дойдат тук днес и сигурно щях да откача картините.

— Джейн, не обвинявай себе си, моля те. Ако не бях извела жените на вечеря, самата аз щях да бъда тук. Животът е пълен с „ако“ и „може би“. Много добре го знаеш.

Кристина огледа стаята и отбеляза:

— Предполагам, че мама веднага е забелязала картините.

— Иска ли питане! Нали знаеш, че нищо не й убягва от окото? Но и кой не би ги видял? Толкова са големи. Веднага установих какви глупачки сме били и се втурнах към кухнята, за да сложа чай… Буквално ми прилоша. Единственото, за което си мислех, бе да им направя чай. Беше страшно напрегнато, докато стояха тук и те чакахме да се прибереш.

— Попитаха ли те с какво се занимавам?

— Нито тя, нито баща ти.

Кристина отчаяно погледна часовника си.

— Все си казвам, че ще се обадят, но май само ми се иска така.

— Утре ще позвънят, ще видиш.

Кристина кимна, като знаеше, че Джейн се опитва да я успокои.

 

 

Кристина не можа да спи.

Даже и не се опита. Лежа в тъмното, мислеше за майка си и чакаше да дойде утрото.

В седем часа светна лампата, взе телефонния указател и намери номера на Майк Лесли. Беше й хрумнало, че ако някой знае къде са родителите й, това бе чичо й Майк. Бързо набра Лийдс, вече бе удобно да му се обади.

— Доктор Лесли на телефона — обади се той веднага, а гласът му звучеше съвсем бодро.

— Здравей, чичо Майк. Кристи е.

— Разбрах. Добро утро, скъпа.

— Съжалявам, че те безпокоя толкова рано, но си помислих, че знаеш в кой хотел са отседнали мама и татко. Снощи малко се поскарахме и…

— Баща ти ми разказа преди малко.

— Значи знаеш къде са?

— Да, в хотел „Браун“, Кристи. Но баща ти ми позвъни преди около половин час и каза, че тръгват обратно за Йоркшир. Вече няма да можеш да се свържеш с тях.

— По дяволите! Надявах се да ги видя сутринта и да им обясня… — Разочарована, тя се задави и усети как мълчанието натежа по жицата.

— Вероятно вече са тръгнали, Кристи. Смятам, че ще е много по-добре, ако поговориш с майка си по-нататък. След няколко седмици, когато се успокои.

— Не мисля така, чичо Майк. Трябва да говоря с нея утре или вдругиден. Снощи тя много се разстрои и се обиди. Татко обясни ли ти всичко?

— Да, Кристи.

— Значи знаеш, че съм се отказала от рисуването и съм станала дизайнерка?

— Вече знам.

— Ти също ли не го одобряваш?

— Това е твоят живот, Кристина, и ти трябва да го изживееш така, както желаеш… Освен това съм сигурен, че си имала причини да го направиш.

— Естествено, чичо Майк. Трябва да убедя мама. Разбираш ли, сърце не ми дава тя да продължава да ме издържа. Наистина. От сега нататък трябва сама да се грижа за себе си. Не мога да понеса факта, че тя все още се трепе в болницата, за да ми помага. Аз наистина имам талант за дизайнерка и в това видях възможност да постигна успех и да печеля. Искам да имам пари не само за себе си, но и заради мама. Мечтая си да й се отплатя за всичко, което е направила за мен.

— О, Кристи… — Майк замълча от другата страна и тежко въздъхна. — Майка ти не го прави, за да търси отплата. Нейната отплата е гордостта от теб.

— Това може да е достатъчно за мама, но не и за мен. Бих искала тя да има много неща — най-доброто, което е в състояние да се купи с пари. И няма да спра, докато не го постигна.

— В това съм сигурен. Ти изцяло приличаш на Одра. Но се чудя дали тя някога ще успее да разбере, че всъщност вървиш по нейните стъпки.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кристина, като стисна по-здраво слушалката. — Не те разбирам, чичо Майк.

Майк Лесли не й отговори направо.

— Преди години баща ти дойде да говори с мен за майка ти. Тревожеше се за здравето й, разбираш ли? Безпокоеше се, че много работи и се напряга до изнемога. Беше пролетта на 1939-а. Годината си спомням много добре, тъй като войната избухна през септември. Така или иначе, баща ти сподели с мен, че майка ти го прави, за да ти осигури блестящо бъдеще, и че това е ненормално. Лорет каза, че не смята думата „ненормално“ за точна. Тогава тя обясни на нас с баща ти, че пред нас е класически пример за твърдо решение. Именно. Толкова силно мотивирано и самопожертвователно решение, че е страшно да си го помислиш.

Сълзи изпълниха очите на Кристина, тя примигна и ги избърса с пръсти.

— Точно така ли се случи? — попита.

— Да, мила. Сега ти проявяваш твоето твърдо решение и майка ти няма да е в състояние да те спре. Точно както баща ти не можа да спре нея.

— Тогава защо казваш, че тя няма да разбере, чичо Майк?

— Защото тя никога няма да приеме факта, че си се отказала от изкуството си, за да й се отплатиш. Ще го сметне за абсолютно безсмислено. Ако й кажеш, че по тази причина си се захванала с бизнес, отговорът й ще бъде много прост, Кристи. Ще настои отново да започнеш да рисуваш, тъй като не желае най-доброто, което може да се купи с пари.

Кристина не отрони нито една дума.

— Вероятно си прав — обади се след известна пауза. — Но аз съм длъжна да направя онова, което смятам за необходимо.

Сега той замълча, после дълбоко въздъхна от другата страна на линията.

— Така да бъде — изрече той най-накрая. — Бог да те благослови, Кристи.